Възкресение Христово като среща с Христа?
Църквата - дом Божи. Какво означава тава?
От мъдър народ-мъдра поука
Иоан Кронштадски
№ 18/пети месец 2007 г.
Човече Божи, прочети тази листовка в помощ по пътя към спасението.
Възкресение Христово като среща с Христа?
Митрополит Антоний Сурожски
Да говорим за Възкресeнието Христово е винаги трудно. Защото да говорим за страстите, за трагедията на живота на Спасителя, да говорим за Неговото учение е по-просто, тъй като можем да се позовем на човешкия опит. Ние всички знаем що е смърт, що е болест, що е болка, що е страх, що е жестокост, що е жертва, що е любов, ненавист, предателство, що е страхливост - всичко това ни е познато. И затова, когато говорим за събитията от живота на Христа и стигаме до такива моменти, в които се проявяват едни или други човешки слабости, успяваме да проумеем това. Ние осъждаме Иуда, но заедно с това, ако се замислим, и ние притежаваме този порок - предателството. Ние не предаваме Христа, защото ние не сме изправени пред опасността. Ние не предаваме Христа на думи, но Го предаваме с това, че наричайки Го Господ и Бог, пренебрегваме Негоговото учение, не следваме Неговия пример.
След разпятието на Спасителя, Неговата смърт и погребение, учениците Му били съвършенно разстроени и покрусени, те били победени от тълпата. Те се укрили в дома на Иоанна Марк и се страхували да излязат на улицата. Но ето, в първия ден след съботата, в този ден, който за нас стана неделя - денят на Възкръсението, Христос застанал жив сред тях. Той бил жив, но някак по-различен от това, което е бил преди: Той влязъл през затворените врати - без усилието на физическото тяло, което им било толкова познато. Но това не било дух, привидение. И точно това Той искал учениците непременно да разберат, защото когато те видялиХриста, зарадвали се, но вероятно помислили, че това е Неговата душа. И за да ги утвърди във вярата, че Той е възкръснал телесно, Христос ги помолил да му дадат храна и Tой яде пред тях, показвайки с това, че Неговата телесност е реална и истинска.
И ако ние си поставим въпроса за това, каква е тази телесност, ние можем да припомним една мисъл на Григорий Нисски за Адам и Ева в рая и след тяхното падение. Той говори за това, че в рая телесността на Адам и Ева е някак си олекотена, прозрачна, не “нетелесна”, но и не толкова тежкотегловна и сгъстена, като нашата. И той пояснява думите на Ветхия Завет за това, че Господ уши на Адам и Ева кожени ризи (бит. 3,21), именно с това, че отпадайки от Господа, те са престанали да бъдат докрай прозрачни, леки, те са натежали и някак си са се „сгъстили”. И тази телесност, която познаваме в себе си, това е тази телесност, която сме унаследили от нашите прародители след тяхното падение. Изначалната телестност е друга - лека, като че ли прозрачна. В тази телесност се яви на учениците Христос след Неговото Възкресение. Той носеше нашата земна плът при цялата и тежест, при всичките и ограничения, която тя предизвиква, Той взе всичко върху Себе си при Неговото въплъщение - всичко, освен греха. След кръстната смърт и Възкресение Той се яви пред учениците си като човек в пълен смисъл на думата: в цялата си красота, в цялата слава на човека, в живата човешка плът, но така пронизана от Божественото, че вече неподвластна на тежестта на падналия свят.
И ето учениците се увериха първом в това, че Христос наистина възкресе и второ, че Той- не духът, а че Той възкръсна с човешката Си душа и с човешкото Си тяло. Eдного нямаше сред тях - Тома, който винаги наричаме с обидната дума „неверник”, т.е. Тома, който не съумя да повярва. Тук трябва да си зададем въпроса: Защо се случва това? Когато Тома се връща и те с ликуваща радост му казват: - Ние видяхме Христа, Той възкръсна!... Тома, вероятно (както на мен ми се струва), ги изгледал изпитателно, очаквайки, че срещайки възкръсналия Христос, те би трябвало да станат съвсем други хора, a вглеждайки се в тях, той не видял това. Те били същите , които той оставил, заминавайки. И затова вестта за възкръсналия Христос останала неразбираема за него. Той не е бил съмняващия се човек, той не е бил Тома “неверника”. За Тома ние знаем от Евангелието едно: когато Христос напуснал Иерусалим за да избегне предивременната смърт и до Него дошла вестта за смъртта на Лазар, той казал на учениците си: - Да се върнем!... Учениците му казали: - Как ще се върнеш в Иерусалим, - Там те искаха да Те убият! И само един ученик вдигнал глас и казал: - Да отидем и да умрем с Него! Това бил Тома.
Затова да говорим за това, че той бил съмняващ се, колебаещ се, неуверен е грях, неправда. Обаче, гледайки другите ученици, той не видял в тях очакваната промяна, освен ликуващата радост, но тази радост не би могла да бъде за него доказателство за Възкресението на Христа.
Подир една седмица Христос, пак през затворените врати, влязъл в стаята, където се били събрали учениците му и Тома бил с тях. Тома, който при първата среща казал: - Аз няма да повярвам в Неговото възкресение, ако не се докосна до неговите рани.... Сега Спасителят му протегнал Своите ръце, обърнал му страната си и му казал: Докосни! Тома видял с очите си и познал Христовото Възкресение: Христос е жив,стои в плътта си и тези рани са, може би, по-достоверно доказателство за Възкресението Му, отколкото би било напълно изцереното Му тяло. Тома се поклонил на Христа и казал: Господ мой и Бог мой!.
Друг ученик или по-точно, не ученик, а гонител, познал възкръсналия Господ - това бил Павел. За Павел знаем, че е бил вярващ евреин, ученик на Гамалиил, един от най-страстните привърженици на своята вяра. Той с цялата си гореща, пламенна душа се бил отдал в служение и поклoнение на Бога, какъвто той Го познавал. Получил разрешение от синедриона да отиде в Дамаск за да преследва учениците на Христа, които той смятал за лъжци, разпространяващи вестта за техния Учител, който умрял и възкръснал и че той е Бог.
По пътя към Дамаск той имал видение. Изведниж видял пред себе си живия Христос в Божественно сияние, паднал на колене и от това сияние ослепял. Помните, че Моисей молил Господ да му даде да Го види, но Господ му отговорил: Човек не може да Ме види и да остане жив. А във въплъщението Христово Господ стана достъпен, той имаше човешки облик, човешко име. Той можеше да бъде видян. Възкръсналия Христос можеше да бъде достъпен така, като тайната Божия не може да бъде достъпна за нас. Свети Григорий Нисски казва, че Бог е мрак и пояснява: не затова, че в Него има някаква тъмнина, а затова, че Неговата Светлина е такава, че ни ослепява, и ние нищо вече не виждаме.
Така ослепял и Павел. Той имал по такъв начин непосредствен, пряк опит при Възкресението Христово. Срещайки Възкръсналия Христос, той започнал да проповядва именно Възкресението. Помним едно място в неговото послание, където той казва: Ако Христос не е възкръснал, тогава ние сме най-окаянните люде. Това е разбираемо, защото ако не е възкръснал Христос, а ние му даваме цялата си вяра, ако ние проповядваме Христос разпнатия, а не възкръсналия, то ние се лъжем и мамим другите и живеем в пълна илюзия, извън реалността.
След Павел, в течение на цялата църковна история хиляди и хиляди хора са срещали Възкръсналия Христос. От самото начало има разкази в житиетата на много светии за това, как Христос им се е явявал, как Той ги е учил, как Той ги е спасявал, как Той ги е наставлявал. В течение на цялата история, от век в век , има живи свидетели , познаващи опитно, лично факта, че Христос е възкръснал, хора, които могат да кажат: аз съм Го срещал лице в лице, аз достоверно знам, че Иисус от Назарет, който беше разпнат на Голгота, Който умря, Който бе погребан, наистина, както и е написано в Евангелието, и както Неговите ранни сведетели провъзгласяват , е възкръснал и е жив.
Ние можем да вярваме на тези свидетелства, но на какво основание? И защо хората толкова трудно вярват на тези сведетелства? Отговор на този въпрос можем да намерим отчасти в разказа за апостол Тома, отчасти имайки пред вид това, какви са били тези светци. Тома нповярвал на думите на апостолите, защото в тях видял само радастта, но не видял промяната. Има църква, която проповядва възкръсналия Христос, има вярващи хора, можем да видим тяхната радост при общуването с Христа. Но духовно най ни впечатлява промяната в тези редки хора. Духовните си ценности те градят за вечността, приемайки земното като преходно, полагайки цялото си усърдие в отсичане на земните превързаности. Самите ние можем да видим Възсръсналия Христос с душата си в молитвата, при съпрекосновението с края на ризата Христова; ние можем да Го познаем в някои моменти, когато чувстваме, че макар невидим, реално Той стои пред нас. Ние можем да възприемем това по непостижим начин при причeстяване със Светиите Тайни. Ние можем да видим у другите или сами да преживеем как причестяването със Светиите Тайни, изповедта, миропомазването, маслосветът, различните църковни действия могат да променят човека отвътре и ако той само се замисли върху себе си, не може да не повярва в това, че това се извършва с Божествената сила, дохождаща при нас чрез Христа - разпетия и възкръснал.
За какво още ни говори Възкресението Христово? За Господа! Възкресението Христово, заедно със Страстната седмица са свидетелство за това, как ни обича Господ. Вие сигурно помните думите от Светото Евангелие, че никой няма такава велика обич, освен този, който е готов живота си да жертва за ближния си. И апостол Павел казва: За близките си малко от нас ще дадат живота си, а Христос даде живота си за нас, когато ние още бяхме Негови врагове, Негови противници, чужди за Него. Възкресението Христово - това е победа на любовта. То ни показва, че любовта, приемайки смъртта, става безсмъртна. Ветхия Завет ни казва: Любовта, както и смъртта, е силна; любовта е единствената сила, която може да се срази със смъртта и да бъде непобедена.
Тук се говори за нещо друго, за това, че когато човека умира, останалите на земята продължават да го обичат със същата любов във вечните векове, докато е жив и докато те сами не преминат във вечността. Много важно е да помним това, защото ако ние не вярваме в човека, то нищо не можем да съзидаме на земята за нашата душа. Ако човекът за нас е омраза, ако човекът за нас е преходно явление, ако човекът за нас е само паднало същество, то да строим от град човечески град Божи е невъзможно. Човекът, дори паднал , е толкова дълбок, толкова проницателно свят, че той може да вмести в себе си присъствието Господне, той може да бъде място на Божието обитаване. Както говори Апостола, цялата пълнота на Божеството обитаваше в Христа телесно. Това означава, че всеки от нас е призван и е способен да вмести в себе си Бога; при това не като съсъд, който е чужд на това, което съдържа, като чаша, която не става причастна на тази влага, която се влива в нея. Не, ние можем да бъдем пронизани така, че реално ние да сме съединени с Бога.
Много е важно да помним това, защото човекът е единствената допирна точка между вярващ и невярващ, между един човек и друг, независимо от неговата вяра или неговото неверие. Нашите представи за човека могат да бъдат много различни: безбожникът вижда в човека само по-съвършенно животно; а за нас, вярващите, в пълен смисъл на думата това е човек, който се приближава към този човек, в който се яви Христос.
Иоанн Златоуст в едно от своите писания говори: Aко искаш да познаеш какво е това е човек, не обръщай взора си към палатите царски, а повдигни очите си към Престола Божи и ще видиш човека, който сeди отдясно на Бога и Отеца.Без Възкресението Христос с тялото Си лежеше в гроба, с душата Си беше пленник на ада. С Възкресението Той възседна отдясно на Бога и Отца и от там Той призовава и нас да повдигнем взора си, за да видим, какво е това човек, в какво е нашето величие, към какво сме призвани.
Църквата - дом Божи. Какво означава тава?
Цялото пространство, което е ограничено от стените на храма, принадлежи на Господа. В нашия свят, където за Господа често няма място нито в града или селото, нито в общественния, политически или частен живот на хората, Божията църква е като убежище. Обикновенно не се говори за това, защото ние знаем, че Господ не се нуждае от убежище.
Но истината е друга. Отринат от нас и нашето общество, Бог много често няма никакво друго място, което да Му принадлежи, освен църквата и в този смисъл това е Неговата обител. Забележителното е , че Господ сътвори целия наш свят, който е осквернен, безбожен, опустошен от човека, а църквата е създадена от хора, които са останали верни на Господа и са създали такова място, където Той има право да живее, където Той царства, където Той е стопанин и може да извършва над нас хората чудеса, които нито културата, нито техниката не могат да извършат. Това е обителта на Господа.
Вие сигурно помните евангелския разказ за митаря. Той стоял в храма, удрял се в гърдите и покайно се молел за милостта на Господа към него, грешника. Той не смеел да престъпи по-напред в храма, защото знаел, че храмът сам по себе си е светиня, защото в него пребъдва Самия Бог. Всичко, което има в храма, е посветено на Бога, всичко, което се извършва в храма, по своята същност и съдържание е Живия Бог.
Всички ние, без изключение, дохождаме в храма запрашени и замърсени от света, в който живеем. През цялата седмица сме живели не тъй достойно. И ето, когато в неделя дохождаме в храма, прекръстваме се и ние трябва да спрем като митаря и да кажем: - Господи, бъди милостив към мене, грешния! Аз дойдох в Твоя дом, където Твоята сила може да ме обнови, където Твоята любов може да ме прегърне, където Ти можеш да ме научиш с Твоите слова, да ме очистиш със Своето действие, да ме промениш, да ме обновиш докрая ... - така ние трябва да влизаме в храма Господен - всички ние, не само тези, които тепърва искат да станат християни, но и тези, които идват в храма всяка неделя или на всяко богослужение.
Дори свещенникът, влизайки в храма, спира и говори: - Господи, бъди милостив към мене, грешния! Аз влизам в обителта Ти, която пламти от огъня, дано не бъда изпепелен! Аз ще произнасям толкова свети думи, че те могат да изгорят моята уста, да запалят моята душа или да я изпепелят, ако аз ги произнасям недостойно, с лъжа и лицемерие. Аз ще срещна Христос в този храм, ще отида пред иконата, ще я целуна - но как ще я целуна? Като Иуда целунал Христос, когато го предаде? Или както детенцето целува майката си? Или както целуваме ръката на човек, когото почетаме от цялото си сърце, който ни е спасил живота?

ОТ МЪДЪР НАРОД - МЪДРА ПОУКА

Веднъж един старец и негов ученик дошли в голям град за да разкажат на хора за християнската вяра. Един християнин, жител на този град им казал:- Отче, надали на жителите на този град са необходими твоите проповеди. Всички тук са потънали в житейска суета, глухи са сърцата им и се съпротивляват на думите на истината. Недей губи времето си с тях.
Старецът го погледнал и отговорил: - Ти си прав.
Подир време дошъл друг християнин и казал:- Отче, не се съмнявай, ти ще бъдеш приет радушно в този прекрасен град. Хората те чакат и се надяват да чуят драгоценните думи за Евангелското учение на Христа. Те са се затъжили за знанието и са готови за служение. Техните сърца и техният разум са отворени за тебе.
На което стареца отговорил: Ти си прав.
Ученикът му не издържал и попитал : - Отче, обясни ми, как ти и на единия и на друг каза едни и същи думи, макар те твърдяха съвършенно противоположни неща.
Тогава старецът казал на ученика:- Ти си прав. Но ти със сигурност си забелязал, че и двамата казаха истината, която съответства на тяхното разбиране за света. Първият вижда само лошото, вторият търси доброто. Двамата възприемат света такъв, какъвто те очакват да го видят.